Студено ми е

Студено ми е.Няма ток, а как искам нещо да ме сгрее от вътре и от вънка, да не мога да мисля. Когато ми е студено мисля за всичко.За гадните сутрини по спирките, за объркания ден, за празната къща, за всичко. Обърквам се повече, а не ми става по-топло. В тоя момент съм като една огромна снежна лавина. Която е толкова малка, а след миг голяма. Която е пълна с толкова въздух и толкова празна... Която поема всичко в себе си, и тайно го отдава на всеки... Снимка над шкафчето. Спомен! Върна ме онова лято преди пет години в гората на мястото където ходехме всички.А бяхме толкова малки, наивни и кротки. Бяхме само деца. Сега какво...? Не се виждаме, всяка бърза за работа, по задачи, по мисий, а времето е толкова малко и не ни стига, защото от малки сме си разпиляни и никога не слагаме всичко по мястото му.
Отново тоя студ. Няма ли как да изчезне? Не обичам когато е студено. Зимата е време за любов и чувства. Зимата е време на топли емоции с хладни хора. Зимата е гадна. Затова и Ледената Кралица е мразена от хората. Но аз я харесвам. Истинска е. И не трае само 3 дни (както всяко чудо). Трае 4-5 месеца.
Тъжно ми е. Тази година всичко почна различно. Нещо не е на мястото си...
А може би мисля така заради студа ...
Токът дойде. Не ми става топло.
Чувствам себе си като еднорог...

П.П.: Подарявам си звездичка тази нощ, за да може този път да ми покаже правилната пътека...

Нека тази нощ да съм сама

Нещо остро ме прорязва,
в тази отново сляпа
минава тишината
покраи моята стена
облята с мечти и грехове.
В тая тъй грешна нощ
крия себе си,
облечена в огън
и искри лъжливи.
Тая нощ и огнено студена
си играя със съдбата.
- Нима е трудно?
В тая нощ наливам вино
на теб и сянката ти
останала като спомен в мойта
самотна и изстрадала душа.
Не си без лик за мене.
Не спя, а само крещя.
Като камък съм тежка
и твърда в сърцето.
Все едно стрела ме жегва,
не от любов, а от омраза
по тебе.
Оставям ти чаша...
с отрова и мили думи до нея.
...Напусни!
Изгубих ти следите.
А не искам отново
да ги търся.
Не пропагандирай в душата ми.
Замини си...
Нека тази нощ да съм сама...

Море

Искаш ли да ти разкажа за морето?
Историята му започва преди много, хиляди години. Когато се появява света. - Да този свят, в които живеем ние с тебе сега. Историята му е тъжна. Както казват хората, "за всеки влак си има пътници", но за Морето влак няма! ... То винаги е самотно. винаги се радва на чуждите усмивки, винаги страда с хорската тъга. Това е морето - бездънната кутия на човешки мечти и тайство на природата. То крие толкова тайни в себе си, че едва ли можем да разберем дори и половината от тях. Морето ни дава почти толкова колкото ни взима. Пораснахме покраи морето. Там бяха първите ни спомени, първите целувки с хората, които харесваме. Там бяха и първите ни раздели. Всичко първо и така тийнейджарско. Всички тайни разходки от родителите. Всеки път когато ходехме на плаж без разрешение. Това е всяко лято. Лятото на всяка нова астрономическа година. Деца сме и деца ще си останем покраи "нашето" море. - Спомняш ли си онзи път когато бяхме с теб и още четири човечета от компанията? Знаеш колко много се смяхме, на себе си и на туристите. Спомняш ли си когато ходихме на "костенурката" и си изтървах сребърния пръстен и колко плаках за него? - Аз си спомяням... А ти...?! Спомняш ли си когато бяхме толкова истински толкова малко и по детски наивни да вярваме, че цял живот ще се обичаме потайно.Когато седяхме на брега ...
Идва зима! .. Морето е пусто, няма капанчета, няма деца, минувачи случайни... та дори бездомните кучета се крият, защото морето е страшно и бурно и някак полудяло... Може би от самота и тъга, че отново е самотно и така беззащитно... То ме обърква! Обожавам го! Защо и хората не са като морето? Тъй истински - така топли или студено, бурни или мили.Безпощадни и тихи.
Недей да нараняваш сърцето, мое красиво море!

Искам да съм все ... така

Искам да съм така неуморна и неповторима.

Така красива,небрежна и дива.

Искам да съм като фейте, искам да съм като вятъра.
Искам да съм всичко нежно и мило.
Очите ми в езера се превръщат денем,
а нощем кротки, като морето на мечтите ми.
Раздавам се всеки миг.
Всеки неповторим и необятен миг.
Копнея да се преоткрия отново в 
Живот, в който аз съм кралицата, аз съм господар!
Копнея за малкото, с което ме дарявят дните.
За нощите на нежност, и моментите на страст.
За Всичко чуждо и покрито, от човешката власт.
Едно свито малко човече ми шепне:
"Ти не си такава, ти си тази, която ще успее."
Да повярвам ли, не зная,
Но искам да съм все така неповторима...

~~~~~~~~~~~~~~~~~

Хаоса на вълна 

От полета красив на птица
съзрях безбройните цветя,
които някак сито и небрежно
показват свойта свежа красота.

И устните ми денем се оплитат
в тая пустош, небрежа и сама.
И думите човешки игнорирам
дълбоко в мойта неземна душа.

И слънце и вода се пак преплитат
когато удавя себе си в твоите очи.
Когато нишката - зелената се слива
с моите и твоите мечти.

Прииждам тихо, бавно... сляпо...
Отворена за теб и всичко свято.
Небрежна и покравно мила 
защото аз съм хаоса на вълна.
~~~~~~~~~~~~~~~~~

Силна

Ръцете ми отново смели са
не прикривам думите си
защото силни са
неземно болезнени и наивни.
На прах правя душата ти
отново с думи те облъсквам
толкова силна съм.
Даже не вярвах, че мога.
Лутам се из море
като безкрайна синаве 
и лека полека откривам вечноста.
Вървя в тъмнината 
сама, безстрашна и смела
вървя, пребродила безброй морета
със средновековната карета пътя поела.
Буташ се ти между думите ми
просиш си съжаление,
което няма да ти дам.
Сърцето ми сковано е,
от посланието, което
предаде ми ти преди време.
Последен спомен за отминал копнеж
се явява пред мен като бреме.
Тишината раздирам с писък
така чувствен и много ранима
политам към вечността на крилата на птица,
която отлита далеко от света.
~~~~~~~~~~~~~~~~~

Не съм от стомана ...  

Не съм от стомана,
не се опитвай да забиваш
пирони в съцето ми.
Не искам от теб да ми 
обещаваш целия свят
искам просто да ме обичаш.
Да си истински, както преди
да си мой, не на всички. 
Не съм от стомана
не съм от камък,
аз съм човек 
също като теб.
Като всички, 
Не съм студена, 
не съм умряла,
а жива и дишам
и то само заради теб.
Не съм от стомана,
а само стомана ми 
вливаш в сърцето.
Боли ме, Гори ме,
но те искам.
Искам те повече от всичко
искам те както лятото дъжда,
зимата снега и 
пролетта птиците.
Искам те, не искам стомана
Искам сърце, което да обича.
Искам човека, който беше..
~~~~~~~~~~~~~~~~~

Вярвам в чудеса 

Тази сутрин от прозорчето на моята стая
погледнах и виждях
целия град.
Цялата хорска нищета и тъга,
всеки тича уморен и бяга,
да не закъснее 
да не изтърве поредния
минаваш автобус.
Поглеждам пак през същото това прозорче 
и виждам малките разплакани деца, 
които лека полека извървяват първите 
си няколко невинни крачки.
През това прозорче виждам света.
Голям,
Страшен,
Наивен и прозрачен.
През прозореца на моята душа обаче не е така
защото аз,
все още вярвам в чудеса.